Затварянето на въглищните центерали е един от задължителните аспекти на зеления преход. Но каква ще бъде цената? Когато говорим за бъдещето на тези региони, драмата е сериозна, тъй като близо 40 000 души (по данни на Центъра за изследване на демокрацията), сред които миньори, енергитици, шофьори, общи работници и други, заети във въглищната индустрия и прилежащите ѝ отрасли в България, ще останат без работа.
На пръв поглед тази цифра не изглежда много висока, но според данни на Националния статистически институт, в област Стара Загора живеят 307 140 души, от които заетото население към 2022 е 143 500 души. Това означава, че 27% от работещите в региона са заети да обслужват въглищната индустрия, а това прави зеления преход още по-важен. За съответните населени места и областта промяната към устойчивост ще е реална, драстична и ще има почти мигновен ефект върху тяхното здраве, а без адекватен план за справедлив преход, ще има много негативни ефекти за тези региони.
Изготвянето му няма да е лесно, има много какво да се обърка. България до сега тенденциозно отлагаше разговора за този наболял проблем. Но планът за справедлив преход не може да се бави повече. Той трябва да предложи на Стара Загора не само проекти, но и нов поминък.
Едно е сигурно: въглищата ще си отидат рано или късно. Иновациите и пазарът на чиста и по-евтина енергия вече ги изместват. Нека да видим как са се справили във времето други държави с този проблем.
Урок по история от Южен Уелс
Южен Уелс е един от най-емблематичните въглищните региони в Европа и света. Според доклад на Международния институт за устойчиво развитие (International Institute for Sustainable Development – IISD), историята на Южен Уелс през XIX и XX век е синоним на историята на въглищата като цяло. През 1891 г. регионът произвежда 30 милиона тона въглища, а през 1913 – 57 милиона тона – горивото на индустриалната революция. Това се равнява на близо 20% от въглищата на Великобритания, а в индустрията работят четвърт милион миньори. По това време в Уелс живеят близо 2.4 млн. души.
Голямата депресия хваща региона неподготвен и представлява първото голямо свиване. От 1921 до 1936г. броят на миньорите спада от 270 000 на 130 000. След Втората световна война много от мините са национализирани от правителството на Клемент Атли, чрез National Coal Board, но и това не е гаранция за работни места – поетапното бавно свиване продължава.
През 1952 г. производството на суровината достига 24 милиона тона и това е пикова точка. През 1958 г. се свива на 22.8 млн. тона, през 1968 г. на 9.8 млн. тона, а през 1978 г. – 7.3 млн. тона (данни за цял Уелс, не само Южен Уелс). В края на 60-те години остават само 52 мини от над 120. Само за това десетилетие са изгубени 50 000 работни места.
През 70-те Обединеното кралство започва цялостен процес по деиндустриализация. Това е време, в което икономиката страда от безработица и инфлация, като 80-те години заварва държавата с най-сериозната рецесия за Великобритания.
В същия период се случват и така известните стачки на миньорите, по време на правителството на Маргарет Тачър. Предложено е затварянето на 27 от 33-те оставащи мини. Стачките продължават 3 години, като накрaя правителството побеждава.
Икономически и социален ефект в Уелс
От 1979 до 1985 г., безработицата в Уелс нараства от 68 000 човека до 166 000 човека от население 2.8 млн. В рамките на периода местната власт стартира много институции, които трябва да съживят икономиката и да върнат работата в региона след затварянето на мините. Най-успешната организация е Уелската агенция за развитие (WDA). Тя има правото да се разпорежда със запусната територия, както и свободата да съставя инвестиционни сделки. Мандатът на агенцията е да привлече международни инвестиции и тя е активен агитатор на фирми от САЩ до Корея. Агенцията работи до 2006 г.
Европейският съюз също инвестира сериозно в развитието на Уелс. От 2000 година насам, ЕС е похарчил близо £5.19 млрд. в различни програми. Според доклада на IISD, тези инвестиции са създали 36 970 нови работни места, 11 900 нови бизнеси, помогнали са на 72 700 човека да си намерят нова работа и на 229 110 човека да придобият нови квалификации.
Въпреки това, днес регионът на Западен Уелс и Долините (административната зона, в която попада Южен Уелс) е вторият най-беден регион във Великобритания, според данни на Европейската комисия. Средното БВП на глава на населението е 27 200 евро, като средното за Обединеното кралство е 43 100 (данни към 2018 г.). Единственият по-беден регион в страната е Южна Шотландия – също бивш въглищен регион.
През 2013 в Южен Уелс 10.7% от населението получава помощи, свързани със здравето и загуба на трудоспособност – директно наследство от работата в мините и замърсената околна среда. Преобладаващите заболявания са най-често на сърцето, на дихателните пътища, психически заболявания, болки в гърба, артрит. Заболеваемостта, обаче, вече се разпростира отвъд поколенията, които са били заети в минната индустрия. Според IISD, сега трябва да се търсят корелации с поколенческата бедност.
С напредването на Brexit, ситуацията за Уелс само се утежнява. През 2019, според ONS (Office of National Statistics) заетостта в региона е 74%. Безработицата е 4.3%, а 23% от населението страда от бедност.
В същото време, данъците, които правителството събира на глава от населението на година, са £8 371 през същата година. Изхарчените пари от бюджета на глава от населението са изчислени на £10 397. На практика, това означава, че средният уелски гражданин, струва на Великобритания £2,026 на година.
Рурска област в Германия
Ключов е и примерът с Рурска област в Германия – държава, която все още има много силна индустриална база. Рур е регион, който се намира по поречието на река Рейн и е емблема на немската индустриална революция заради силното взаимодействие между въглища и производството на стомана.
До голяма степен, регионът е в основата на създаването на Европейския съюз в лицето на Европейска общност за въглища и стомана (заедно с подобни региони по границите на Люксембург, Белгия и Франция).
Като по часовник, обаче, замърсяването на околната среда от тежката индустрия, както и петролната криза през 70-те и краха на цената на стоманата, водят до сериозно свиване в сектора. В общи линии, Рур е имал монолитна икономическа структура, центрирана около въглищата и тежката промишленост, която ги използва. Икономиката е била слабо диверсифицирана, със слаба история на опити за диверсификация.
Територията е доминирана от няколко големи фирми, а регионалните алтернативни работодатели и конкуренция са били малко, твърди доклад на Института за индустриална продуктивност (Institute for Industrial Productivity). Същевременно, образователните възможности са особено слаби, без университети и технически училища до 1961 г.
С намаляването на индустриалния капацитет, регионът преминава и през демографско свиване. Според данни на RVR Databank, през 1961 г. населението достига своя пик от 5,67 млн. души. Към 2013-та то се е свило на 5.05 млн. – с близо 10%.
Кметът на бившият индустриален град Вупертал, Уве Шнайдевинд, разказа пред TheMayor.EU, че деиндустриализацията на региона продължава и до днес. Промишленият сектор продължава да се свива и да предлага все по-малко работни места заради икономически фактори или автоматизация.
Според Шнайдевинд, Вупертал има същите проблеми като много малки гадове в Рурска област, Северна Франция и Великобритания.
Вупертал е имал 430 000 жители през 70-те. Сега те са около 360 000. Загубили сме 20% от населението и много индустриална мощ. Това създаде много финансови проблеми през 90-те.“
Според него, въпреки загубата в промишлеността, обаче, днес градът има пространство да се разраства – в бившите промишлени територии.
Завоят към изкуството
Много от по-малките бивши индустриални региони се опитват да завият към това да промотират изкуството и културата. Големите изоставени промишлени пространства да се превърнат в галерии, театрални пространства и творчески резиденции. До голяма степен, това е заради един от малкото много успешни примери за позитивна деиндустриализация. Това е примерът на Ню Йорк, където в средата и края на 50-те години промишлените предприятия започват да се изнасят от района СоХо и оставят празни големи и добре осветени помещения. Артистите започват да се нанасят на тяхно място. Тази синергия, обаче, е плод на икономически прагматизъм и е естествена.
Пространствата, които производителите са напуснали, са евтини, просторни и разположени точно в сърцето на града. През следващите 20 до 40 години процесът превръща СоХо в една от най-горещите точки за артисти и изкуство в света.
Много бивши индустриални зони се опитват да приложат тази стратегия и малко са успели. Включително, подобен процес се наблюдава в България в по-малък мащаб. През 2019 година, много от събитията, свързани с Пловдив – Европейска столица на културата, се развиваха около бившата индустриална зона – между гарата и центъра на града. В София, пък, старите промишлени помещения между Ж.К. Сердика и бул. Ген. Тотлебен в момента са населени от културни и образователни центрове, музикални зали и т.н.
В Люксембург, например, е подобен опита с град Еш-сюр-Алзет, който бе Европейска столица на културата през 2022. Основният акцент на кампанията на града е той да се превърне в културен хъб на гърба на бившите индустриални, въглищни и стоманени предприятия. Опитът е сравнително успешен, плод на многогодишна стратегия, национална и регионална политика. Но е важно да не забравяме, че става въпрос за Люксембург – държавата с най-висок БВП на галва на населението в света и население от 640 000. Всеки пример, свързан с Люксембург, е слабо-приложим в останалия свят.
Стара Загора
Планът за устойчив и справедлив преход в Стара Загора е нещо, което няколко последователни правителства бавят и подритват напред във времето. Стачките от миналата седмица продължават, а напрежението нараства, тъй като наближи един от многото крайни срокове по пътя към 2050. България не си беше написала домашното навреме. И независимо от крайното състояние на плана, стачките вероятно тепърва предстоят.
В същото време, идеята енергийните мощности, които се произвеждат в Маришкия басейн, да минат на ВЕИ, няма да реши проблема със заетостта. ВЕИ сектора няма нужда от толкова много работници.
Включването на синдикатите в процеса на изготвяне на стратегията е ключов и една от добрите практики от Европа. Хората, които ще използват този план, трябва да имат влияние и лично отношение към него. Планът за справедлив преход трябва да се изготви бързо, но не много бързо…
Още по темата:
Каква е съдбата на въглищните централи след споразумението между държавата и миньорите?
