ESG News

ЕС започва битка с измамните екологични твърдения на фирмите

Европейската комисия подготвя законопроект, който да идентифицира подвеждащите термини и маркетингови лозунги, които често се използват за грийнуошинг

Споделяне:

В тон с борбата срещу подвеждащите твърдения за климата върху опаковките и в рекламите, Европейският съюз определи думите и фразите, използвани от фирмите да представят продуктите си като екологични, дори когато не са. Това е необходимо, тъй като в момента всеки, който види например изписано “био продукт”, трудно би потвърдил устойчивостта на продукта поради неясни и неподлежащи на проверка твърдения и маркетингови похвати, известни като грийнуошинг или зелено измиване.

Изследване на ЕС установи, че повече от половината от твърдения за устойчивост са неясни, подвеждащи или неоснователни. Също така е установено, че потребителите не са убедени, че компаниите казват истината.

Към момента зеленото измиване няма правна дефиниция и някои инвестиционни фондове се надяват да остане така. ЕС обаче възнамерява да предложи мерки за справяне с често срещаната практика, като въведе изискване страните членки да гарантират, че екологичните твърдения, направени от компаниите за техните продукти, са подкрепени с научни доказателства. За тази цел Европейската комисия подготвя законопроект, по силата на който фирмите, които искат да представят дейността си като положителна за околната среда, трябва да съобщават и за негативните аспекти.

Кои думи обаче са под по-стриктно наблюдение? Bloomberg се уповава на изтекли чернови на проектопредложения и посочва четирите капана на зеленото измиване.

Кои са критичните фрази?

„Климатично неутрален“, „въглеродно неутрален“ и „100% въглеродно компенсиран“ звучат обещаващо – коя корпорация не би желала нейното въглеродно въздействие да бъде неутрализирано? Но фрази като тези могат също да показват, че компанията не намалява емисиите чрез подобряване на собствените си практики, а по-скоро като разчита на компенсации.

Въглеродните компенсации позволяват на физически лица или компании да продължат да отделят емисии, стига да плащат за премахване на еквивалентно количество въглерод на друго място – като подкрепят проект за засаждане на дървета в Амазонка, например. Практиката трябва да се прилага само ако въглеродът от производството не може да се премахне по друг начин и може да се счита като допълнителен ангажимент на компанията.

Много проекти не отговарят на този критерий. По-специално, развитието на възобновяемата енергия рядко се нуждае от допълнително финансиране, особено сега, когато соларната енергия е най-евтиният източник в по-голямата част от света.

Засега при компенсациите няма прозрачност и отчетност, съответно положителното въздействие от тези инвестиции може да бъде трудно за измерване и лесно може да бъде подвеждащо. Това дава възможност на компаниите да продължат с вредните за околната среда практики.

Според ЕС „тези фактори водят до компенсиращи кредити, които имат ниска екологична надеждност и подвеждат потребителите, когато техните искове се основават на такива компенсации.“

„Най-екологичното, което можете да купите!“

Не е необичайно опаковката на почистващ продукт или електронно устройство да обещава, че този продукт сега е по-добър за околната среда, отколкото е бил, или по-добър от конкурентна опция. Но кои критерии за устойчивост наистина са покрити?

Проблемът с твърдения като тези е, че често не е ясно какво точно се сравнява особено когато има различни начини за измерване на въздействието на продукта върху околната среда. Използва ли по-малко вода? Произвежда по-малко въглерод? Замърсява по-малко, когато се изхвърля? Доколко неговото въздействие върху околната среда зависи от поведението на потребителите – като рециклиране или повторна употреба – в сравнение с промяната в начина, по който е направен продуктът?

Предлагането на суперлативи вместо специфики също така позволява на компаниите да пропуснат важна информация, като въздействието на веригата на доставки на даден продукт или непреките въздействия върху емисиите от дейностите на компанията.

В случай че двама търговци предявят претенции относно изменението на климата, като единият отчита само преките въздействия, докато другият отчита както преките, така и непреките им въздействия, резултатите не са сравними“, отбелязва ЕС.

Съществува също риск компаниите да претендират за заслуги за подобрения, които са незначителни или са постигнати за дълъг период от време. Много продукти са по-малко вредни за околната среда и са по-енергийно ефективни, отколкото преди 20 или 30 години, например, просто защото разпоредбите регулират някои химикали и опаковки. Компаниите не трябва да претендират за екологични подобрения спрямо нещо, което вече не е достъпно за закупуване, предупреждава ЕС, освен ако подобрението не е „значително и постигнато през последните пет години“.

„50% намаление на емисиите до 2030 г.“

Ако обещанията за климата са някаква индикация, 2030 г. със сигурност ще бъде вълшебна за климата година. Редица компании и държави обещаха да намалят емисиите си до края на десетилетието. Въпреки това има един основен въпрос, който се крие зад всяко обещание „до 2030 г.“. Спрямо кога? 

Компаниите често рекламират планове за намаляване на въглеродния си отпечатъка до определена дата, без да уточняват дали устойчивите стратегии са валидни в момента, прединдустриалните времена или някъде по средата.

Както отбелязва ЕС, подобни твърдения „могат да изглеждат впечатляващи без референтна година“. В крайна сметка има разлика между 50% спад от 2018 г. и 50% спад от 1995 г. насам. За да се справи с това, новото законодателство на ЕС може да изисква от компаниите, които правят подобни твърдения, да уточнят за какъв период говорят, както и очаквани етапи, така че клиентите да могат да се ориентират дали наистина са на прав път.

Друг тънък момент е, че стремежът за спазване на краен срок в конкретна област може да доведе до съпътстващи щети. Например, производител на съдомиялни машини твърди, че продуктите му ще изразходват 50% по-малко вода до 2030 г. Това е страхотно, освен ако нововъведението не означава, че продуктът ще има нужда от повече мощност, за да работи при по-висока температура.

„Биоразградима“, „компостируема“, „био базирана“ пластмаса

Често срещани и най-подвеждащи са твърденията на компаниите, че конкретен вид пластмаса не замърсява околната среда. „Биоразградимите“ и „компостируеми“ са объркващи твърдения, които често се използват неправилно.

Казано с други думи, „биоразградимите“ пластмаси са предназначени да се разграждат в специфични условия (кислород, вода, биомаса и минерални соли).

„Компостируемите“ пластмаси са подгрупа на биоразградими, които се разграждат при специфични условия, например в специални промишлени компостни съоръжения (не непременно купчина градински компост). Но в депата, където няма много кислород, нито един вид пластмаса не се разгражда особено добре. И дори следването на инструкциите на етикета не дава сигурност. Миналогодишно проучване в Обединеното кралство установи, че 60% от пластмасите, обозначени като подходящи за домашно компостиране, не се разлагат напълно в купчините компост в домашни условия.

След това има „биопластмаси“, направени от дърво, зърнени култури, масла или други органични материали. Тези продукти не винаги са на биологична основа или биоразградими. Нито пък цялата биопластмаса е направена изцяло без изкопаеми горива; някои продукти са само частично направени от биопластмаса. Въпреки че има предимства да не се използва петрол в пластмасата – нефтената промишленост произвежда емисии дори преди нейния продукт да бъде изгорен за енергия – използвайки органични материали вместо това може да заема за земя и ресурси, които иначе биха могли да бъдат използвани за храна.

Дефиниция и етикетиране

На този етап ЕС търси повече конкретика. Само материали, за които е потвърдено, че могат да се компостират промишлено, трябва да бъдат етикетирани като „годни за компостиране“, а компаниите трябва да изяснят, че това означава промишлено компостиране.

Подобни препоръки бяха направени за биоразградимата пластмаса в отделен доклад на ЕС, публикуван миналата година. Етикетите трябва да посочват средата, в която пластмасата е проектирана да се разгражда и колко време трябва да отнеме това. ЕС посочва, че дефиницията за биопластмасите „трябва да се отнася само до точния и измерим дял от съдържанието на биопластмаса в продукта“.

Запишете се за нашия бюлетин

Споделяне

Свързани Новини

Коментари

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Най-четени

ТЕНДЕНЦИИ