Доц. д-р Атанас Георгиев е Декан, Ръководител на Катедра „Икономика и управление по отрасли“ и Директор на магистърската програма „Енергийни пазари и услуги” в Стопанския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Издател и гл. редактор на бизнес-изданията сп. „Ютилитис” и „Фасилитис“. Преподава в курсове на Дипломатическия институт към МВнР на Република България. Член е на International Association for Energy Economics. Член на УС в Националния комитет на България в Световния енергиен съвет и член на УС в Индустриален клъстер „Електромобили“. От декември 2022 г. е и независим член на Надзорния съвет в УниКредит Булбанк АД. С него си поговорихме за предизвикателствата, пред които е поставен енергийният сектор в страната и възможните решения.
Какви са основните предизвикателства, пред които е поставен секторът на енергетиката в България в контекста на зеления преход?
Предизвикателствата са множество. Ние живеем в динамичен свят. Основното е това, че българската енергетика е доста зависима от изкопаеми горива. Българската икономика също. Процесът на декарбонизация в енергетиката означава също, че трябва да променим голяма част от процесите, с които извеждаме, разпределяме, потребяваме и изнасяме енергия. Това е част от един глобален процес и от желанието на ЕС да бъде лидер в декарбонизацията в световен мащаб, за да вдъхнови останалите държави по света в рамките на глобалната конференция КОП да поемат ангажимент за това да ограничат потреблението на изкопаеми горива и емисиите от въглероден двуокис и изменението на климата.
Едно глобално предизвикателство в момента е това, че икономическият ръст все още пряко зависи от потреблението на енергия, а ръстът на потреблението на енергия, все още определя ръста на въглеродните емисии. Предизвикателство за всички е как да направим така, че да имаме не по-малко потребление на енергия с по-малко емисии и не по-малък икономически ръст с по-малко потребление на енергия и много по-малко емисии.
В този контекст в българската енергетика в момента има няколко предизвикателства, едното от които е свързано с това, че в електроенергийното производство имаме голяма зависимост от производството на електроенергия от лигнитни въглища от комплекса „Марица-Изток“. Имаме все още голям дял на потреблението на изкопаеми горива в транспорта. Това води до промяна на баланса между трите основни стълба на енергийната политика – декарбонизация, сигурност на доставките и достъпност на енергията. Винаги, когато пипаме единия стълб, има риск това да засегне останалите. Ако изведнъж например спрем производството на въглища, това ще е супер за декарбонизацията, но няма да бъде добре за доставките, ако не сме осигурили алтернативи, или ако изведнъж променим целия микс и започнем да произвеждаме електроенергия само от възобновяеми източници, това може да доведе до по-висока цена.
Най-голямото предизвикателство всъщност, е да се намери балансът между глобалните, европейските и националните политики и балансът между декарбонизацията, сигурността на доставките и достъпността на енергията. Световният енергиен съвет нарича това енергийната трилема – как да решим едновременно тези три въпроса.
В България имаме ли достатъчно добра стратегия и план, за да изпълним целите?
Стратегии много… Но самата стратегическа визия за това къде искаме да бъде националната икономика е нещо друго. В момента тече един такъв процес за приемане на нова стратегия за устойчиво енергийно развитие, в който водещ орган е Министерство на енергетиката. Тя трябва да бъде утвърдена от Министерски съвет, а след това да бъде приета и от Народното събрание, за да се изпълни.
За да се приеме от НС една енергийна стратегия, тя трябва да бъде обект на съгласие, най-малко от мнозинство в парламента. След това остава въпросът колко инклузивен трябва да е процесът по самото стратегическо планиране – дали трябва да възложим тази задача на секторното министерство и то да представи стратегията, или в процеса трябва да има предварително събиране на мнения от всички заинтересовани страни и те да бъдат обобщени под някакъв формат. За съжаление това, което често се получава в България, е, че стратегическата визия отстъпва на гасенето на някакви пожари. Винаги бързаме, винаги има някакво събитие, което предизвиква взимането на определено решение.
Така е и с енергийната стратегия, която има конкретен срок да бъде представена от министерството и той беше 30 ноември. Това беше договорено по време на протестите на работещите в „Марица-Изток“. Това обаче, за да бъде изпълнено, са необходими повече стъпки. Не сме си отговорили на някои ключови въпроси, като например доколко искаме да декарбонизираме икономиката си. Дали ще изпълним минимума, който се изисква, дали искаме по-висока степен на декарбонизация, или искаме да се забавим с риск да бъдем санкционирани, ако това ще доведе до някакви други ползи за обществото или за икономиката.
Обсъждането на точно тези важни теми не се случва достатъчно често и не в достатъчно задълбочен формат, защото винаги имаме да решаваме някакви конкретни проблеми.
Независимо дали има или няма стратегическа визия, виждаме, че държавата работи и взима съответните решения. Например, в момента сме във вакуум по отношение на енергийна стратегия. Последната такава бе до 2020 г. и преди да е приета нова, се взимат ключови решения, като това кога да се затворят въглищните централи или кога да се ограничи производството им, кога да се построи нова ядрена мощност и други такива.
Много е важно да има приета стратегия със съгласие от голям брой политически сили, защото виждаме, че изпълнителната власт и Народното събрание не изпълняват пълните си мандати. Ако няма такова съгласие, всяка следваща промяна би довела до рязък завой в друга посока. В това отношение имаме доста да учим от други държави, в които има един синхрон, както между енергийната стратегия, така и между интегрираните национални планове за енергетика и климат. При нас до момента енергийната стратегия се разглежда в контекста какво да прави държавата с държавната енергетика. Все повече трябва да се мисли в контекста на това, че енергийната стратегия поставя рамките за правене на бизнес в енергетиката, тя трябва да даде една обща визия за това къде искаме да стигнем и да разпише някакви мерки за това как това да се случи с все повече инвестиции от частния сектор. И в това отношение имаме още доста какво да направим.
Изпълнението на зелените цели у нас се движи сякаш по-скоро от големите компаниите, отколкото от държавна политика. Какви мерки са необходими в тази посока?
Виждаме редица примери за това как и в България навлизането на устойчиви модели в бизнеса се случва от централите на големите компании отвън към техните поделения тук. Има различни причини за това. В редица финансови пазари вече това колко си „зелен“ и колко си устойчив е на радара на институционалните инвеститори. Имаме също така законодателни промени, свързани с отчитането на нефинансовите показатели, известни като ESG отчети. Всичко това води до един естествен натиск към компаниите от страна на техните инвеститори и потребители да бъдат по-устойчиви и този процес се случва и в паралел и независимо от политиката на съответните държави.
Това, което виждаме в България е, че тук редица мерки се случват понякога и въпреки политиките на страната. Ние имаме все още доста голяма субсидиране на потреблението от изкопаеми горива. Миналата година при по-високите цени на горивата имаше субсидия за крайните потребители, които не са фирми. Имаше субсидия за потреблението на електроенергия на всички компании до определена цена и когато миксът на всички компании е до голяма степен от изкопаеми горива, ние по този начин субсидираме тяхното потребление. Тук има все още доста мерки, които не са в посока декарбонизация, а са в посока подкрепа на потреблението на изкопаеми горива. На първо място трябва да намерим начин как това да се промени.
Този процес се движи от големите компании, тъй като те имат повече ресурси да управляват определени процеси. Ако говорим за кандидатстване по оперативни програми и фондове например, процедурите по тях са много сложни. А това означава, че една малка или средна компания, която няма достатъчно административен потенциал, по-трудно може да кандидатства и да изпълни такъв проект. Често се случва да има проекти, по които не кандидатстват достатъчно фирми, като например за фотоволтаици или системи за съхранение на енергия. Ако се променят някои ограничаващи условия, това може да даде шанс и на по-малките компании да движат този процес.
Не на последно място, трябва да се създадат такива финансови механизми, които да подкрепят част от инвестицията в по-зелено производство или потребление. Тук ЕС като цяло губи конкурентоспособност и ако направим една съпоставка със САЩ, които привличат редица зелени производства, в ЕС законодателството за нетно нулевата индустрия все още се бави. Когато бъде прието на европейско ниво това законодателство, след това то трябва да се прилага отделно във всяка държава членка.
Енергийните мрежи са слабото звено на зеления преход не само в България, но и в световен мащаб и са необходими милиарди инвестиции за изграждане на нови електропроводи. Смяташ ли, че бавното развитие на енергийните мрежи поставя под въпрос изпълнението на целите на зеления преход?
Когато говорим за енергетиката, мрежите са ключови за декарбонизацията. Често ние си представяме декарбонизацията в енергетиката само като фотоволтаични панели или вятърни генератори, а в същото време имаме потребление в транспорта, което е доста голямо – над една трета от общото. Имаме потребление в индустрии и домакинства за задвижващи механизми, за отопление и охлаждане и в тези сектори все още електрификацията не е достатъчно голяма.
Ако ние искаме да постигнем по-голяма степен на електрификация и да заместим изкопаеми горива във всички тези видове енергийно потребление, то мрежите са ключови. Ако искаме да имаме повече електромобили, трябва да има повече зарядна инфраструктура и то не само на мястото, на което те нощуват, но и на местата, които те често посещават. Ако искаме да имаме отопление на електроенергия, това означава, че трябва да се повиши капацитетът на мрежите, така че през зимните месеци пиковото потребление да може да бъде осигурено.
Множеството нови приложения на електроенергията, както и множеството нови инвестиции в генератори, означава, че трябва в мрежите да се инвестират много средства. Част от тези пари могат да бъдат осигурени от европейско и национално финансиране, но една част ще трябва да бъдат от инвестиции, които после да бъдат върнати през потреблението на енергия от крайните потребители. Тук също трябва да се проведе един по-зрял разговор в обществото за това каква ще е цената и ние как ще я платим като общество.
Чуйте целия разговор с доц. д-р Атанас Георгиев в звуковия файл!
