От подводни улици до нажежени тротоари, градовете живеят в настоящето и бъдещето на климатичните промени. Само през 2023 г. бедствия, свързани с времето, разселиха 7,7 милиона души по света. В целия свят градските райони се затоплят около два пъти по-бързо от средното за света поради ефекта на градския топлинен остров, съчетан с бързата урбанизация. По същия начин, според НАСА, екстремните метеорологични условия, включително наводненията, са се удвоили по интензивност и честота през последните пет години в сравнение с периода 2003–2020 г., подхранвани от началото на климатичните промени.
В отговор градските власти удвояват усилията си върху „сивата“ инфраструктура: морски стени, диги, помпи за наводнения и дренажни тунели. Тези традиционни системи, макар и полезни, все повече биват изтласквани отвъд своите граници. Най-важното е, че те не се справят със социалните фактори на уязвимостта, които определят устойчивостта и капацитета за възстановяване.
За да се адаптират ефективно, градовете трябва да разширят използването на различни видове инфраструктура. Все повече изследвания показват, че „зелената“ и „синя“ инфраструктура – градски паркове, влажни зони, био-блата и водни площи – смекчават физическите рискове и насърчават социалното сближаване, което е от решаващо значение за оцеляването и възстановяването от кризи. Тези системи не трябва да се считат за незадължителни. Те са от основно значение за това как изграждаме градове, които могат да издържат на следващото бедствие и да се възстановят по-силни от него.
Високата цена на свръх-инженерството срещу природата
Сивата инфраструктура е проектирана да контролира или дори да се съпротивлява на природата, а не да се адаптира към нея. Със засилването на изменението на климата и природните бедствия, тази твърдост се превръща в пасив.
Ню Орлиънс предлага отрезвяващ пример. През 2005 г. ураганът Катрина претовари диговата му система, което доведе до над 1800 смъртни случая и щети за 125 милиарда долара. Това, което влоши нещата, беше, че развитието беше заменило естествените буфери, като влажните зони, които исторически са абсорбирали бурни вълни.
По подобен начин Джакарта е похарчила милиарди за бетонни бариери против наводнения и помпи, но градът все още редовно се наводнява. Мегаполисът потъва поради прекомерно изпомпване на подпочвени води и тегло на сградите, като скоростта на слягане на земята е 5-10 см/годишно, което се утежнява от факта, че около 40% от площите са под морското равнище. Това слягане влошава наводненията и намалява ефективността на бетонните бариери, което ги прави донякъде неподходящи.
В подобни контексти сивите защитни съоръжения също рискуват да осигурят фалшиво чувство за сигурност, насърчавайки строителството в уязвими райони. След като бъдат пробити, техният провал често е катастрофален, тъй като поддръжката им е скъпа и е трудно да се адаптират към влошаващото се изменение на климата. Може би най-важното е, че те правят малко, за да се справят със социалната динамика, която определя кой ще бъде пренебрегнат пред лицето на бедствието.
Зелена и синя инфраструктура – адаптивна устойчивост в един флуиден свят
В контраст с този подход, решенията, базирани на природата, често категоризирани като „зелена“ инфраструктура, като паркове, дървета и зелени пространства, и „синя“ инфраструктура, като езера и брегове, предлагат флуиден, адаптивен и интегриран подход към устойчивостта.
„Градовете-гъби“, например, предлагат естествени решения на проблеми като наводнения и покачване на морското равнище, като използват растителността и естествените крайречни потоци, за да работят с природата, а не срещу нея, абсорбирайки шоковете и стреса от природни бедствия. По подобен начин в Базел „зелените покриви“ предлагат комбинация от социални и екологични ползи, като едновременно с това подобряват градското биоразнообразие и градското охлаждане.
Особено трансформиращ пример е проектът Big U в долната част на Манхатън – природно базирано решение за възстановяване на последиците от урагана Санди през 2012 г. Този проект представлява 10-километрова защитна система около долната част на Манхатън, която комбинира насипи, повдигнати паркове и зелени пространства, за да създаде по-голяма крайбрежна устойчивост от тази, предлагана от самостоятелната сива морска стена, която преди защитаваше долната част на Манхатън.
Важно е да се отбележи, че това не само смекчава физическите рискове от природни бедствия, но и осигурява обществени пространства, които подкрепят здравето и социалното приобщаване, вместо сегментирана, несплотена социална динамика. По същия начин, гореспоменатите „зелени покриви“ осигуряват места за събиране, подобрявайки социалната свързаност. В този смисъл зелената и синята инфраструктура не са само за борба с физическите рискове, но и осигуряват социалните предпоставки за устойчивост и възстановяване.
Социално сближаване – липсващото звено в устойчивостта и възстановяването
Изключително важно е зелената и синята инфраструктура да предлагат съпътстващи ползи за социалното сближаване, тъй като именно то е важно липсващо звено в устойчивостта и възстановяването след бедствия.
Изследване на Даниел Олдрич показва, че кварталите с по-силни социални връзки са имали значително по-ниски нива на смъртност по време на земетресението и цунамито в Япония през 2011 г. Констатациите на Олдрич разкриват, че достъпът до обществени пространства и обществени институции е бил по-положителен фактор за оцеляването, отколкото височината на морските стени, което е било осъществено чрез инвестиция в социална инфраструктура. Това включва общи зелени и сини пространства, както и библиотеки, обществени центрове, училища и религиозни обекти.
В този смисъл Олдрич твърди, че социалният капитал трябва да се разглежда като ключов фактор за устойчивостта и възстановяването, култивиран с течение на времето и генериран чрез споделени пространства и приобщаващ градски дизайн. Това може до голяма степен да се обясни с факта, че хората в свързани общности споделят информация, проверяват се един друг и се мобилизират по-бързо. Тези меки системи не само спасяват животи, но и ускоряват възстановяването. За съжаление, много градове все още предпочитат физическите активи и сивата инфраструктура, което опровергава доказателствата, които подчертават рисковете от прекомерното разчитане на такава инфраструктура.
Намиране на синергии, а не на напрежение
Градовете не е нужно да избират между бетон и природа – те трябва да ги интегрират. Хибридните решения, които съчетават надеждността на инженерните системи с адаптивността на екосистемите, могат да предложат многопластова защита. Тези подходи не само смекчават риска, но и осигуряват всекидневни ползи – по-чист въздух, по-добро психично здраве, биоразнообразие и по-силно чувство за общност.
Неотложността на адаптацията към климата изисква повече от по-големи стени и по-добри помпи. Тя изисква фундаментална промяна в начина, по който определяме и инвестираме в инфраструктура. Зелената и синята инфраструктура не е просто екологична политика – тя е готовност за бедствия. Силата на нашите социални връзки не е мека полза – тя е основен компонент на градската устойчивост. Чрез разширяване на обхвата на това, което се счита за инфраструктура, можем да изградим градове, които не само оцеляват след бедствия, но и се възстановяват по-бързо и по-справедливо. В ерата на каскадни рискове това не е лукс, а необходимост.
