ESG News

Търсене
Close this search box.
Търсене
Close this search box.

Радан Кънев: В България никой не знае какво представлява Зелената сделка

Европа трябва да спре да задушава бизнеса си, необходима е обща зелена стратегия на ЕС и САЩ, категоричен е евродепутатът от ЕНП

Споделяне:

Радан Кънев е депутат в Европейски парламент от групата на Европейската народна партия. Член е на Комисията по заетост и социални въпроси, Комисията по петиции и Делегацията в Парламентарния комитет по стабилизиране и асоцииране ЕС – Албания. Заместник е в Комисията по околна среда, обществено здраве и безопасност на храните, Подкомисията по обществено здраве, Делегацията в Комитета за парламентарно партньорство ЕС – Армения, Комитета за парламентарно сътрудничество ЕС – Азербайджан, Парламентарния комитет за асоцииране ЕС – Грузия и Делегацията в Парламентарна асамблея Евронест. Радан Кънев бе първият гост в подкаста на ESGnews.bg „Планетата ни е важна“ за 2024-а година.

Кои са най-големите предизвикателства пред България в контекста на Зелената сделка?

Ако трябва да откроя едно най-голямо предизвикателство, то това е, че в България никой не знае какво представлява Зелената сделка. И ако за широката публика това е нормално, защото просто няма кой да ѝ обясни, то големият проблем е, че на политическо ниво, на което първо се възприемат тези законодателства, тъй като става дума за законодателство, на нивото, на което се вземат управленски решения, които да използват възможностите и да пресрещат рисковете – ето там няма яснота по въпроса. Има отделни бизнеси, или много големи, или такива, които са част от големи международни семейства, които наистина са в час.

Положението е критично и за това носи отговорност поредица от правителства в България. Без съмнение носят отговорност и големите медии. А също така отговорност трябва да носи и крайният политически популизъм, който ни е обхванал по темата, защото през ден, през два, слушам разни хора, които ще замразяват участието на България в Зелената сделка, които ще ходят през юни в Европейския парламент, за да отменят Зелената сделка… Ама те не знаят какво е Зелената сделка – как ще отмениш нещо, което не знаеш какво е?

Това е голямото предизвикателство, оттам нататък вече ако гледаме закон по закон, директивите, регламентите, които са част от Зелената сделка, ще видим много неща, които носят възможности за България. Но ще видим също така, аз бих го нарекъл един голям системен риск в рамките на Зелената сделка – това е заложеното свръхоскъпяване на въглеродните емисии. Една, по съществото си, проинфлационна политика, която, по мое мнение, беше прокарана през парламента и правителствата на европейските държави по главоломен начин. След като инфлационната вълна ни заля през лятото на 2021 година и се ускори след началото на руската агресия през февруари 2022 година тази политика не беше спряна. И това за мен вече е проблем, защото емисиите вече са достатъчно скъпи, а заложеното им рязко оскъпяване носи един риск, който не просто българската икономика не може да пресрещне, но дори и големите тромави икономики от типа на немската и френската могат дори да се затруднят повече.

И още нещо – зависимостта ни от въглищната енергия и неспособността, донякъде от популизъм, донякъде поради обективни фактори, достатъчно бързо да реформираме енергийния сектор, носи също много голям риск – просто скъпата енергия от въглищата оскъпява продукцията на българските износители. В постоянен диалог съм с големите промишлени предприятия в България и виждам при тях тази тревога – че започват да са слабоконкурентни, понеже плащат по-скъп ток, отколкото например чешки или германските им конкуренти.

Съвсем наскоро министърът на околната среда и водите Юлиян Попов заяви, че очаква самият пазар да изхвърли въглищния сектор в България…

Тук не става въпрос за самия пазар. Търговията с емисии, макар наречена пазар за търговия с емисии или въглероден пазар, е политическо решение. Но това е политическо решение от 2005 година. На практика ние не намираме за нужно в продължение на 20 години нито да комуникираме с гражданите и бизнеса каква е законодателната рамка, в която живеем, нито да се адаптираме към нея.

Лош вариант е пазарът да изхвърли въглищната енергетика. Това е нещо, което самите протестиращи от мините и централите поискаха. Те казаха: „Оставете ни на мира! Не залагайте никакви графици, не правете план за преход, оставете ни докато можем да продаваме.“ Всъщност поискаха нещо, което дълбоко не е в техен интерес, защото пазарът може да ги срине рязко. А в момента нашата електроенергийна система и цялата социална структура на Старозагорския регион изискват плавен преход, а не внезапно срутване.

Все още нямаме ясен план и ясна енергийна стратегия за следващите 10, 20, 30 години… Това не забавя ли развитието на страната ни?

Забавя развитието ни и вече се намираме в етапа, когато не говорим в бъдеще време, а в настояще. Фактът, че ние нямаме такава развита енергийна стратегия, която да се прилага, освен да я имаме на хартия, е причината ние в момента да внасяме електричество от държави, които имат. Защото ние смятаме, че когато стане студено ТЕЦ-овете ще работят, ще бумтят, ще изнасят, ще правят пари… В момента е студено, намираме се в най-кратките дни от годината, когато фотоволтаичната енергия има най-малко значение за микса. Ние виждаме ТЕЦ2, който работи далеч под 50% от капацитета си и двата американски ТЕЦ-а, които работят единствено, защото имат обезпечени договори с НЕК.  Само че на единият договорът му изтича след месец. Какво следва – да се превърне в някакво сезонно предприятие… И двата американски ТЕЦ-а имат обаче проекти за изцяло преминаване на различни източници на енергия, за изграждане на системи за съхранение в някои от блоковете си, за които търсят публична подкрепа. Нищо такова обаче не чувам за държавния ТЕЦ.

Министър Попов казва, че темата с климатичните промени и изобщо климатичната политика е широко пренебрегвана в България. Защо?

Когато гледаме социологически проучвания, пък и когато водим собствените си разговори – тази улична социология, която често е по-точна от научната, може да забележим едно нещо – българите чудесно разбират, че климатът се изменя и това носи големи рискове. Когато протестираха земеделците в България, голяма част от недоволството им се основаваше на ниски добиви през последните две години, които еднозначно се дължат на сушата в източна и особено в североизточна България, там където се произвеждат най-много зърнени храни, които са и за експорт и които определят маржовете на печалба на земеделците. Това удря особено по-малките земеделци изключително тежко.

Да вземем в Европарламента колегите от Гърция. Управляващата десница на Кириакос Мицотакис е с най-голяма делегация. Те са свръхчувствителни на тема климат. Те са по-чувствителни от някои зелени депутати, защото Гърция има национален приоритет.

Мисля, че основната причина за подценяването на климатичната тема в България, не се крие в това, че отричаме климатичните проблеми и климатичната криза. А по-скоро в това, че си даваме сметка – и тук сме прави, че не можем да решим сами проблема. И нямам предвид България, а имам предвид Европа. Единственият вариант този глобален проблем да бъде адресиран по политически начин е като абсолютна програма минимум ЕС и САЩ да имат обща стратегия. Тези два икономически блока са достатъчно големи, за да определят правила в световната търговия. И като производители, и особено като консуматори.

Казвате САЩ, но там също не всички са благосклонно настроени към действията против климатичните изменения – по време на първичните си президентски кампании Доналд Тръмп, Ники Хейли и вече отказалият се Рон Де Сантис се изказаха много остро в тази насока…

Факт е, че американската Републиканска партия още от времето на Буш-младши е против това САЩ да участва активно в глобалните политики за противодействие на климатичните изменения. Това прави тези политики генерално много съмнителни – като публичност, като усилия на правителствата. Защото ако не знаеш накъде ще тръгне утре най-голямата икономика в света е трудно ти самият да планираш нещо. Има обаче и по-сериозен проблем. Той е че при администрацията на Джо Байдън ЕС и САЩ имат силни политика за намаляване на парниковите емисии, съответно за ограничаване на парниковия ефект, но тези политики са съвършено различни и дори конфликтни.

Това, което правим ние в ЕС, е да задушаваме най-интензивните си производства, да казваме: „Или ще се реформираш към нетна нула или умираш, защото цените на емисиите са такива, че не можеш да продължиш!“ Въвеждаме въглеродни тарифи – когато се внася в Европа енергоемък продукт, например стомана, да се обмитява с тези емисии, които биха се платили, ако се произвеждаше в Европа. И това в известен смисъл ще доведе до затваряне на европейската икономика, ако въобще се приложи.

САЩ реагира особено болезнено на този тарифен механизъм и вместо нашата политика да се облага с емисии, енергоинтензивните производства възприеха съвсем друга тактика – щедро да субсидират зелените производства. Това е разликата. САЩ имат пари в централното правителство, практически колкото искат, то държи световната печатница. Европа на централно ниво – на ниво митичния Брюксел, харчи 1% от брутния си вътрешен продукт. Тоест по-малко от Америка от 1830 година насам. Това са конфликтни политики.

И тук проблемът, който виждам и който трябва задължително да бъде адресиран от следващата Европейска комисия, от следващия парламент и от всички правителства в Европа, е че ако ние имаме подобни противоречиви политики между двете най-големи икономики в света, които са и единствените демократични икономики, то няма как да постигнем целите на Парижкото споразумение и няма да се преборим с климатичната криза.

Трябва да започнем да ревизираме това задушаване на бизнеса си. Идеята Европа да е свръхамбициозна в политиката за емисиите беше тя да бъде лидер и да даде пример на целия свят. Да, но това не се получава до този момент, а експериментът не може да продължава безкрайно дълго.

Противоречия в глобален мащаб, противоречия и в България – кметът на община Габрово Таня Христова се оплака, че липса дори най-малка комуникация между държавата и местните власти по повод актуализацията на Националния план в областта на енергетиката и климата. Коментирайте.

Ако това не е партийно-политическа забележка, а обективна реалност, е сериозен проблем, който се надявам да се реши. Местните власти имат огромна роля, особено когато говорим за програмите за енергийна ефективност – и на сградите, и на промишлените предприятия, транспорта.

Очаква се в началото на февруари Европейската комисия да представи своята климатична цел за 2040 г., която ще е 90% намаление на нетните емисии на парникови газове до 2040 г. На хартия звучи отлично, може ли обаче да бъде постигнато в действителност?

Безкрайно съм резервиран. Тази информация в Брюксел се коментира от преди Коледа. Не виждам как през 2030 г. ще постигнем целта за редукция с 55%. Както вече казах – най-малкото това изисква много по-тясно сътрудничество между Европа и САЩ. За да не увиснем и да се окаже, че вместо да декарбонизираме сме деиндустриализирали. При положение, че перспективата за постигане на целите за 2030 г. не е розова, да я захаросаме допълнително с едни хвърлени 90% за 2040 г. не е разумно. Чувам, че експертният екип към Комисията, който оценява колко реалистични са някои заявки за политика, два пъти е връщал тази идея на Урсула фон дер Лайен. Но тя явно много настоява да влезе в изборите с такъв смел ангажимент. Ако тази цел е индикативна – добре. Но ако е обвързваща – не бих я подкрепил, защо към момента не е реалистична.

Бяхте главен преговарящ от страна на Европейския парламент по Споразумението по Директивата за емисиите от промишлеността, което определяте като победа. Доколко европейските институции се съобразяват с реалната ситуация при определянето на регулациите си?

В рамките на мандата, който аз прекарах в Брюксел, можем ясно да разграничим два етапа. Периодът 2019 г. – 2022 г., в който съвсем според стереотипните антиевропейски послания, голяма част от европейските институции изглеждаха като скъсали с реалността. 2019-а година беше пикът на климатичната тревожност в Западна Европа. Това беше темата на темите. Тогава съучениците на Грета Тунберг определяха дневния ред на много правителства – поради огромната обществена подкрепа, която имаха, не поради друга причина. През 2019-а година изборите за европарламент и изборът на Европейска комисия от този парламент след това преминаха под знака на тази климатична тревожност. Поставиха се свръхамбициозни цели. След това дойде ковид кризата, инфлационната криза от 2021-а година, която е самостоятелна от войната. А после дойде самата война, която допълнително засили инфлацията. В момента тази климатична тревожност е заменена с тревожност за покупателната способност. Западна Европа не се е сблъсквала с инфлационна криза от 70-те години на миналия век. Има две поколения и граждани, и политици, и лидери, които не знаят какво значи следващия месец заплатата ти да купи по-малко отколкото предишния. Ние в Източна Европа, казвам го с горчива ирония, сме облагодетелствани, тъй като помним много по-страшни периоди.

Чак към 2022-а, да не кажа 2023-а, в европарламента започна едно връщане към реалността. Част от него беше именно това много сериозно постижение в рамките на Директивата за промишлените емисии. Първо вътре в самия парламент приехме един изключително зрял, разумен текст, по който аз водих всички преговори между политическите групи, докато стигнем до него. После пък се стигна и до едно споразумение с правителствата, в което парламентът удържа сравнително консервативната си антибюрократична позиция. Защото правителствата защитаваха едни доста ограничаващи бизнеса предложения.

И тук искам да разсея една общоприета заблуда, че има едни хора в европейския парламент, които са сложили розовите или зелените очила и водят Титаник към айсберга, а националните държави са много разумни. Ами не е така! В случая ние видяхме много по-проблематична позиция в Съвета. Това, което постигнахме, наистина беше подобрение на екологичното законодателство в частта му за токсично замърсяване без това да води до увеличена административна тежест за бизнеса. По-чист въздух без повече регулации – нещо, което не изглеждаше възможно преди две години.

Искам да отбележа още, че това е много висока оценка за България. Това е един от най-големите европейски законодателни актове. Той обединява седем екологични директиви в една. Повечето от тях са в сила от 90-те години, в този вид от 2010 г. Това е първата голяма ревизия след 2010-а.

Общо казано преминехме един процес, продължил около година и половина, на непрекъснати преговори, точка по точка. Имаше много пазарлък – от една страна между партиите, от друга с бизнесите, които имат своите съвсем официални представителства в Брюксел, това е законният лобизъм. Много внимателно в рамките на този процес следяхме къде точно са червените линии.

Аз правих това в един непрекъснат диалог с големите български индустриални производители, които, естествено, са свръхзаинтересовани от това как се развива това законодателство. Става въпрос за металургичната индустрия, за циментовата индустрия и т.н. Водих разговорите с ясната предварителна уговорка, че аз не съм човекът, който ще преговаря за това те да емитират повече токсични замърсители, даже със сигурност по-малко. Но се стремях да разбера къде виждат те бюрократични спънки и проблеми, противоречия вътре в законодателството. И действително стигнахме до един много солиден успех и то подкрепен с огромно мнозинство в един много разделен парламент. Нямаше го този сблъсък „ляво-дясно“, в който накъде ще се завъртят няколко члена на либералната група определя съдбата на целия икономически сектор, както стана с двигателите с вътрешно горене.

ЕП одобри с огромно мнозинство споразумението със Съвета по Регламента за критични суровини, който има за цел да намали зависимостта на ЕС в модерните технологии от трети страни. Как това решение ще помогне за изпълнение на климатичните цели?

Тук основната цел е да можем да произвеждаме собствени батерии, собствени фотоволтаици, защото към момента пазарът показва, че над 80%, а в някои сегменти и над 90%, от това, което влагаме в нашата зелена индустрия, идва от Китай. Това не е устойчив икономически модел, даваме си сметка. Много хора, които атакуват това, което са прави в рамката на Зелената сделка, казват: „Тези в Брюксел живеят на Луната, не виждат ли, че всичко се внася от Китай?“ Не, разумните хора отдавна виждаме, отдавна бием тъпана. Комисията доста закъсня, но предлага един сериозен пакет от насърчения на собствената добивна и първична преработваща промишленост, когато става дума особено за редките метали, редкоземните елементи.

За България като държава със силна минна традиция това представлява голям интерес. Ето, като говорим за възможности – една такава пред България е да укрепи своята минна индустрия и своята металургична промишленост, защото металите са ключът към постигането на климатичните цели. Всяко по-екологично решение по отношение на парникови газове включва влагането на много повече и много по-различни цветни или редки метали в продукцията. Въпросът е тази продукция да се пренесе в Европа.

Като говорим за възможности, свързани със Зелената сделка, хората си представят два-три милиарда и си мислят, че ще бъдат откраднати или изхарчени за глупости. Когато държавата харчи парите на данъкоплатеца наистина има огромна вероятност да се случат и двете неща. Големият шанс е в способността на българския бизнес да се адаптира към скъсаните вериги на доставка, нещо, което видяхме по времето на ковид кризата. Най-общо казано България, а и други зони в Източна Европа, имат шанса да се превърнат в новия Китай, новия Тайван или новата Япония за Европа. Голяма част от модерното промишлено производство, което включва и минно дело, добивна промишленост и метали и, естествено, батерии и електродвигатели, да бъде пренесено при нас. Ние имаме такава възможност. Това не е мечта, това е нещо, което нашите големи индустриални производители в момента правят без всякаква подкрепа и разбиране от държавата засега.

Да поговорим малко за регулацията на ESG рейтинги в Европа. Вчера комисията по правни въпроси на Европейския парламент одобри проектопредложение от Европейската комисия за забавяне на осем секторни стандарта с две години до юни 2026 г. Имате ли обаче поглед доколко бизнесът в България е готов за отчитането на ESG рейтингите?

Мисля, че големите предприятия в България са готови. И може би са по-готови, отколкото техни партньори или конкуренти в Германия. Нашият бизнес се оказа по-динамичен и това не е толкова учудващо. Може би защото тези предприятия, със средно 20 години след приватизацията и тези, които оцеляха след значителни инвестиции в модернизация, стоят по-модерни от много сходни заводи в западноевропейски държави. При достатъчно инвестиционна активност те имат потенциал за развитие на дейността, за нови разработки. Мисля, че те са готови да покрият ESG критериите.

Когато слезем на ниво малък и среден бизнес обаче проблемът става не просто български, а европейски. Усещането, че работата на бизнеса става да се отчита, а не да функционира, е много напрягащо. В малкия бизнес има една голяма тревожност, че започва да става фабрика за отчети, а не, примерно, фабрика за керемиди. Трябва да се намери начин разходите по отчитането да не са повече от разходите, да кажем, за инженери. Защото приходите са ограничени.

Нещо, без което в днешния забързан живот като че ли не може – фалшивите новини. В крайна сметка ще носят ли маски кравите в ЕС. Възможно ли е да има хора, които да вярват на такива изфабрикувани „предупреждения“ и доколко те спъват процеса на работа?

Тук мнението ми е малко цинично – фалшивите новини ще са опасни докато им вярваме. Идеята, че публичните власти ще намерят механизъм да се справят с фалшивите новини, без да накърнят свободата на словото, е илюзорна. Това, с което трябва да се справим, са мрежите, изградени от чужди тайни служби, за да захранват нашето общество с фалшиви новини. Защото когато дадени тайни служби изградят агентурна мрежа на твоя територия с медиен конгломерат към нея, това вече не е свобода на словото, а специална операция или активно мероприятие. Затова имаме служби, надявам се, които да противодействат на такива операции. Колкото до фалшивите новини – има два епохални романа: „Пражкото гробище“ на Умберто Еко и „Истината“ на Тери Партчет, които показват взаимоотношението, взаимовръзката, танца между производителите на фалшиви новини и техните потребители. Това няма да свърши никога, просто се сменят технологиите.

Да обърнем внимание и на горещата тема – Шенген и България. Какво ще кажете срещу тезата, че „влизането по въздух и вода не е пълноправно членство“?

Няма да оборвам тази теза. Какво да кажа – че сме постигнали всичките си цели? Очевидно не сме. Целта е да има свободно движение по сухопътните граници между България и другите шенгенски държави. Формално погледнато полу-Шенген, половин членство в Шенген, няма. Ние сме член на Шенген, имаме достъп до всички вътрешни системи за управление, ние сме част от тази обща сфера на сигурност, която представлява шенгенското пространство, което е много важно. Ние ще имаме общата охрана на външната граница като шенгенска държава, ще издаваме шенгенски визи.

За икономиката ще имаме инвестиционните предимства на това, че сме част от Шенген. Макар че там Еврозоната е по-важна – по отношение на това външните инвеститори да търсят и да развиват българската индустрия.

Ще продължи проблемът, че основно продукцията на нашите производители и износители се забавя и виси по границите. За хиляди малки български предприятия това е сериозен въпрос. От друга страна същото важи за потребителски стоки, които внасяме от други шенгенски държави. Това забавяне ги оскъпява за нашия джоб. Така че има проблем и трябва да работим за решаването му. Направена е една стъпка, предстои следваща. Буквално това е въпрос на цени.

Моля да кажете и няколко думи около толкова дискутираната тема с мигрантите, в крайна сметка за колко става въпрос – шест хиляди, пет хиляди, хиляда или нула?

Достигнахме етапа, в който българските граждани, които искат да вярват на тази лъжа ѝ вярват, а останалите разбират, че е лъжа.

Излезе проучване на мозъчния тръст Европейски център за външни отношения. Според изследването пет основни групи ще решат изхода на изборите, авторите на самото изследване ги наричат племена – изменението на климата, глобалните икономически сътресения, имиграцията, пандемията от COVID-19 и войната на Русия в Украйна. Според данните 74 милиона европейци ще дадат гласа си на база какво се обещава в областта на борбата с изменението на климата. Бихте ли коментирали по отделните групи и какво очаквате от изборите за европейски парламент?

Като за начало да кажа, че се запознах с това изследване. Подхождам с дълбок скепсис, видях и фактологични грешки. Видях генерализации, които се дължат или на желание за манипулация, или на повърхностност на анализа. И двете са лоши, защото става въпрос за един изключително сериозен тинк танк. Може би хората, които са се занимавали с конкретния материал са бързали. Примерно при дефинирането на тенденциите в тъй наречената крайна десница в Европа са направени абсолютно недопустими генерализации. Смесени са коренно различни политически партии под този общ шаблон – между партията на Джорджа Мелони, която контролира правителството в Италия и партията Алетрнатива за Германия, която е приятелска с нашето „Възраждане“, няма нищо общо, по нито една европейска политика. Както и между Мелони и „Възраждане“ – нищо, нито за Украйна, нито за външните граници, нито за Шенген, нито за европейски бюджет, за нищо… Едните са антиевропейци с привкус на руска агентура, другите са проевропейци от консервативни позиции. Това е видно от земята до небето.

По отношение на „племената“ пак ми се струва, че има малко свръхгенерализация. Да не кажа маниерничене в описването на европейците като пет електорални племена. Хората, които гласуват въз основа на климатичната криза, ще бъдат със сигурност по малко от 2019 г. По-интересно щеше да е да има такъв анализ тогава. Защото през 2019-а от крайно ляво до умерено дясно, включително ЕНП, всички политически партии говориха първо за климата и след това за всичко останало. Сега далеч не е така. Подценен е икономическият сегмент. Във всяко от тези племена се намира и икономическото племе. Аз бих свел предстоящия европейски дебат до икономически въпроси. Защото там където има разколебаване по темата Украйна, вижда се вече в няколко държави, то е на база информационни или дезинфорамционни кампании в обществото или на съвсем автентичен разговор в обществото, свързан с бюджети. Този разговор не е свързан с това, че Русия е добра, или че Путин е добър, а с това можем ли да си позволим нещо… С това дали санкциите са причина да обедняваме, защо изобщо обедняваме… Това по темата с Украйна. Но ето – разговорът в Нидерландия преди изборите за климата бяха в диапазона: ако не правим нищо за климата ще обеднеем много и обратно – обедняваме, защото се занимавате с глупости за климата от крайното дясно като послание. Отново всичко мина изцяло през икономически аргументи. Това, което липсва на Европа в момента, са политически лидери, които могат да говорят смело и компетентно, мащабно и амбициозно, за бъдещето на европейската икономика в рамките на пет и в рамките на петдесет години, с коментар, естествено и на положителните, и на отрицателните възможни ефекти не на Зелената сделка, защото тя включа 15 закона, а на всеки отделен закон или дори на всеки отделен параграф по това законодателство.

Чуйте целия разговор с Радан Кънев в звуковия файл!

Запишете се за нашия бюлетин

Свързани Новини

Коментари

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Най-четени

ТЕНДЕНЦИИ