С нарастването на европейския водороден балон, компаниите и инвеститорите започнаха да мечтаят за „водородни долини“, докато политиците наливаха субсидии в това, което се надяваха да превърнат във взаимосвързани индустриални клъстери, вдъхновени от калифорнийския Елдорадо на цифровите технологии, пише euractiv.com.
Сблъсъкът на тези мечти със студената, сурова реалност създава алтернативно бъдеще, в което европейската индустрия може да продължи да генерира въглероден диоксид, което създава вълнение за нов тип клъстер: въглеродната долина, където парниковият газ се улавя и управлява чрез улавяне и съхранение на въглерод (CCS), след което се превръща в стока, а не в разрушител на климата.
Няма да има недостиг на CO2
Според ново проучване на изследователската компания Frontier Economics, поръчано от eFuel Alliance, която лобира за производство на синтетични горива, се очаква промишлените процеси – печене на вар за цимент, производство на стъкло и хартия и крекинг на въглеводороди – да отделят около 130 милиона тона CO2 през 2050 г.
Ако се включи CO2 от изгарянето на биомаса, през 2050 г. ще има около 660 милиона тона въглерод, според проучването.
„Емисиите от промишлените процеси сами по себе си не са осъдителни и се очаква да продължат да съществуват и след 2050 г.“, казва Тобиас Блок от eFuel Alliance.
И голяма част от тях ще бъдат концентрирани около разширения индустриален суперклъстер на Европа, съсредоточен в Рейнланд – индустриалното сърце на Германия и, както показват данните, идеалното място за бъдеща въглеродна долина.
„Ако имаше някаква въглеродна долина в Европа, тя щеше да е между Северна Франция и Амстердам, с нейните масивни клъстери от химическа промишленост. Тъй като транспортирането на CO2 вероятно ще бъде скъпо, колкото по-близо може да се доближи потенциалният купувач, толкова по-добре“, казва Домиен Вангенехтен от мозъчния тръст E3G в Берлин.
Бъдещите купувачи на въглерод в Европа
За да имат смисъл въглеродните долини, ще трябва да има компании, които се редят на опашка, за да превърнат индустриалния страничен продукт в пазарна стока.
Традиционно, петролните и газовите компании настояват за идеята за замяна на изкопаемите горива с по-екологични алтернативи, базирани на водород и CO2, извлечени от въздуха – откъдето идва и създаването на групи като eFuel Alliance. Те искат да се възползват и от промишлените емисии – поради концентрацията и изобилието на CO2.
Настоящите правила на ЕС подтикват фирмите или да плащат за правото да замърсяват, или да го изолират за постоянно, използвайки технология за улавяне и съхранение на въглерод (CCS), като по този начин се забранява на потенциалните купувачи да имат достъп до него.
„Сектори като торове, химикали и храни и напитки ще продължат да изискват CO2 като суровина. Други приложения могат да включват производство на строителни материали или биотехнологии.“, казва Лино Сонен от Frontier Economics.
„За да се гарантира икономическа жизнеспособност, тези компании се нуждаят от достъп до източници, които осигуряват достатъчни количества CO2“, казва Зонен. И те ще се нуждаят от въглерод „за инвестиционния хоризонт, който може да бъде 20 години или повече, което прави някои от съществуващите големи точкови емитенти особено привлекателни“.
Но най-привлекателният избор за емитентите на CO2 може да бъде да го съхраняват постоянно.
„Настоящите правила на ЕС правят много малко вероятно използването на CO2, независимо дали е за химикали или електронни горива, да надмине икономията на простото му съхранение под земята“, посочва Вангенехтен.
Ако бъде успешно внедрено в голям мащаб, CCS ще позволи на фирмите да „спестят от скъпи сертификати за CO2“ – вече над 70 евро на тон и се очаква да надхвърлят 100 евро през следващите години – „като същевременно гарантира трайни ползи за климата“.
В крайна сметка, превръщането на въглерода в гориво, което да се изгаря за задвижване на автомобили или самолети, „просто забавя емисиите“, отбеляза Вангенехтен.
