Преди седемнадесет години Европейският съвет пое ангажимент за изграждане на до дванадесет демонстрационни инсталации за улавяне и съхранение на въглерод (CCS) до 2015 г. И въпреки това днес все още няма CO2, който да се съхранява в рамките на ЕС на нещо различно от пилотна основа.
Това пише в Euractiv Крис Дейвис, директор на CCS Europe. Ето цяата му позиция:
Все пак най-после се отбелязва напредък. Преди една година, на 31 май 2023 г., беше взето окончателно инвестиционно решение (FID) за изграждане на съоръжения за улавяне на въглерод в две биогенни електроцентрали в Дания.
Въпреки че Норвегия разполага с инсталация за CCS в експлоатация от близо 30 години, сигналът за започване на изграждането на CO2 Hub Kalundborg беше първият по рода си в ЕС. До края на годината бяха взети още пет FID, всички в Нидерландия и повечето за производство на син водород.
Но това далеч не е достатъчно. В неотдавнашното си съобщение относно индустриалното управление на въглерода Европейската комисия описва използването на технологията като „незаменима“. Около 280 милиона тона CO2 трябва да бъдат уловени годишно до 2040 г., се казва в него.
Улавянето на въглерод е необходимо за ограничаване на емисиите от промишлеността и от оставащото производство на енергия от изкопаеми горива. Технологията е необходима за производството на син водород. Също така е абсолютно наложително да се намали концентрацията на CO2 в атмосферата и да се осигури промишлена суровина, която да замени изкопаемите горива.
Проектът Kalundborg Hub е предназначен да започне да улавя 430 000 тона CO2 годишно до 2026 г. След това газът трябва да бъде транспортиран за инжектиране в пореста скала на два километра дълбочина от бреговете на Норвегия. Датското правителство ще предоставя финансова подкрепа за период до 20 години, като плащанията ще се извършват само когато CO2 се съхранява за постоянно.
По една инсталация на осем дни
За да се постигне целта на Комисията, изграждането на не по-малко от 650 инсталации за улавяне на въглерод от подобен мащаб трябва да започне през следващите 14 години – или по една на всеки осем дни. Ускоряването на внедряването на CCS в този мащаб ще изисква изключителни усилия и всеки ден забавяне го прави по-трудно постижимо.
Въпреки че много проекти се приближават към стартова позиция досега тази година, нито един не е получил зелена светлина за започване на изграждането.
Европейската комисия играе положителна, но относително пасивна роля. Тя е постигнала споразумение за Закона за индустрии с нулеви емисии (NZIA), който изисква 50 милиона тона капацитет за съхранение на CO2 да бъде осигурен до 2030 г. Като се има предвид, че все още няма действащи места за съхранение и изготвянето на геоложките оценки, необходими за всяко предложение, ще отнеме време, това е доста амбициозна цел.
Фондът на ЕС за иновации се използва за подкрепа на обещаващи схеми на CCS. Изискванията за транспортиране на CO2 се оценяват, въпреки че липсата на регулаторни стандарти оставя емитерите несигурни относно това каква инсталация за улавяне ще е необходима.
Но за да продължи внедряването на улавянето на въглероден диоксид в необходимия мащаб, стимулът трябва да идва от държавите-членки, а не от Комисията. В Дания и Нидерландия се наблюдава напредък, тъй като правителствата имат стратегия за внедряване и са въвели договорености за финансова подкрепа, които могат да насърчат частните инвестиции.
Политическа и финансова подкрепа
По думите на съобщението на Комисията твърде много други правителства все още не са признали CCS „като легитимна и необходима част от решението за декарбонизация“. Без политическата и финансова подкрепа на всяко едно правителство нито един проект за CCS няма да продължи.
Следващия месец всяка държава-членка трябва да публикува актуализиран национален енергиен и климатичен план. Можем да се надяваме, че окончателните версии са подобрение на черновите.
Повечето от тях не са взели под внимание насоките на Комисията, не са посочили, че се разработва реалистична стратегия за улавяне на въглероден диоксид и не са предоставили дори оценка на количеството CO2, емитирано от промишлени източници, да не говорим за индикация как ще бъде намалена.
Трябва да се противопоставим на тази позиция на правителствата на ЕС, ако искаме да бъдат изпълнени амбициите за политиката за климата до 2040 г. Длъжностните лица в Брюксел могат да направят толкова много; това, което е необходимо, е техните политически началници да се засилят и да осигурят политическо лидерство.
Време е комисарите да бъдат откровени и шумни, като предизвикват националните министри да се справят с проблема или иначе да обяснят как ще постигнат индустриална декарбонизация без използване на технология за улавяне на въглерод.
